Нагоре по витошката пътека суграшица шумолеше по дрехите ми.
Щрихи от бели черти минаваха пред голите клони на не събудилата се гора.
Топчета снежни капки се търкаляха сред есенно падналите листа.
Безшумно и леко се сипеха снежинки и пудреха земята, дърветата, главите ни.
Зелени борове поръсени със сняг.
Леските спускаха жълти реси.
Четирима, но всеки със себе си в смълчаната планина.
Боромир спи носен от баща си.
Бора тича щастливо развързана.
Аз летя и нагоре и надолу по пътеката.
Симьоновските езера оглеждаха гората в пастелно зелено и аз се плъзгах въображаемо по повърхността им с кънки по незамръзналото им огледало.
Няма коментари:
Публикуване на коментар